ONE FOR ALL

Новият и старият Баухаус

Oskar Schlemmer costumes for Triadic Ballet, Metropol theater, Berlin, Germany. Photo: Ernst Schneider, 1926 (Apic/Getty Images).

текст: Цветана Георгиева

Възможно ли е ново движение да обедини умове от сферите на архитектурата, изкуството, културата и технологиите, от урбанисти и инженери до хореографи и светлинни дизайнери? Движение, което чрез идеи и партньорства да промени големите и малките неща около нас? Инициативата Нов европейския Баухаус на Европейската комисия има точно такава цел – по-добра жизнена среда чрез приобщаване, устойчивост и естетика. Поглед към миналото доказва, че това не само е възможно, но и донякъде вече се е случило.

Пред 2019-а година Европа отбеляза 100 години от основаването на влиятелното училище на Баухаус във Ваймар, Германия. Школата става водещ център на модернизма в първата половина на миналия век, обединявайки изкуства, занаяти и философия, за да начертае смела визия за общо съществуване. Учителите й, след които Оскар Шлемер, Валтер Гропиус, Василий Кандински и Паул Клее, издигат формата и функцията в култ, предлагайки авангардни решения в различни мащаби и измерения – от сградата до канапето в хола, от театралната зала до кухненския чайник.

Концепцията на Новия европейски Баухаус е по-различна от своя предшественик, защото е отворена към локалните общности и търси именно локални, а не масови решения и добри примери. Тя тепърва ще се оформя в близкото бъдеще, но самото й име прави силна заявка. Докато този амбициозен процес се развива, нека видим с какво допринесе “старият” Баухаус за изкуството на танца и театъра.

Експериментални движения и конструкции

Приносът на Баухаус в сценичните изкуства се състои в идеята за човека като център на пространството. Ако тук трябва да посочим влиянията на други изкуства и науки, това безспорно са геометрията и архитектурата.

На пръв поглед виждаме не изпълнители, а кукли на конци в екстраполирани костюми, über-marionnette. Тяхната функция е да изведат нови принципи и “драма” на сценичното изкуство, в което човекът е в конфликт или поне в неразривна връзка с лимитите на заобикалящата го среда. Освен с определени форми (триадата триъгълник – кръг – квадрат), изпълнителните са натоварени с определени цветове, съответстващи на тяхното движение и темперамент. Това е т.нар. Теория на цветовете на Баухаус, известна със своите смислови асоциации, като синьото (квадрат) означава бавно темпо, червеното (кръг) – средно , жълтото ( триъгълник) – бързо и т.н.

На втори план прозират основите на минималистичния танц, който избухва през 70-те. Сценографията остава в миманса, а богатата образност и орнаментика на танцовото изкуство е опростена до съставните й части. Експериментите на Баухаус включват прозаични, но силно стилизирани движения – върнете, ходене, скачане, седене, говорене. Зад тях надничат едновременно утопиите за технологиите и автоматизацията, надеждата за обновяване и нов път напред (след разрушенията на Първата световна война), както и самата механика на човешкото съществуване.

В Stick Dance виждаме танцьор, чиито крайници са удължени посредством пръти. Това абстрактно тяло се движи по нов начин, но то не цели да забавлява зрителя, а служи за изследване. Докъде ли ще стигне? Какви са възможностите и лимитите му? Могат ли съставните му части за произведат ново движение? Темата продължава да бъде силно застъпена от съвременните изпълнителски изкуства.

Триадичният балет на Оскар Шлемер

Триадичният балет дебютира през 1923 г. във Ваймар. Десетина години по-късно, с възхода на нацистката идеология, най-култовата танцова творба на школата на Баухаус е обявена за дегенеративна и упадъчна. Тя вече е пожънала успех, защото авторът й Оскар Шлемер се фокусира върху връзката между тялото и пространство, или как движението създава нови светове в празното сценично пространство. Този въпрос по-късно ще се превърне в основна творческа директория на модерния, а след това и на съвременния танц.

Шлемер смята, че изкуството променя живота, затова предпочита най-чистите естетически форми, вдъхновени от геометрията на живота. Типично за Баухаус, той създава стройно конструирана творба, в която всичко сякаш е подчинено на математическа логика и архитектурна пропорционалност. Все пак, Шлемер не скъсва връзка със своите предшественици – Триадичният балет ни показва как изпълнителка се движи в линията на Златното сечение.

Представлението е разделено на три части, съответстващи на три цвята – Жълт (празник), Розов (чувства), Черен (мистерия). Връзката между танц, костюми, цветове и звуци е основата на представлението. Това е т.нар. Gesamtkunstwerk на Баухаус – взаимодействие на различни изкуства и техники, което да завладее напълно сетивата на зрителите. Така, запълнено с действия, музика, светлини и форми, празното пространство става живо, стана нещо ново.

Костюмите са символът на сценичните изкуства в школата на Баухаус. Съставени от различни геометрични форми, текстури и материали, костюмите будят всякакви асоциации у зрителя – гротеска, цирк, езически празненства, игри, веселия. Изпълнителите са лишени от своята човешка индивидуалност, лицата им са скрити, а телата – модифицирани в несвойствени форми. Тяхната задача е да се превъплътят в самия костюм, задаващ техния образ, форма и движения на сцената, т.нар. Kunstfigur.

Тоталният театър и сцената

Заслугата на Шлемер е, че показва как човешката фигура да бъде позиционирана и пропорционална на пространството, но Валтер Гропиус стига по-далеч, предлагайки концепция как и най-вече къде да се случва сценичното изкуство. Като архитект, Гропиус се фокусира върху самата театралната зала. Неговото авангардно кубично сценично пространство в Десау е дом на много от експериментите на школата, но Гропиус работи върху нещо по-мащабно.

Той създава прототип на функционалния театър на бъдещето, където изкуството се случва не само на сцената, но и по стените и покрива на салона, както и в самия въздух посредством звукови ефекти и акустика. Самата сграда, която той проектира, представлява комбинация от две окръжности, които се пресичат. Големият кръг указва разпределението на местата, а малкият – сценичното пространство с подвижен под, разделено на три сегмента от гледна точка на видимостта и нуждите на представлението. Той планира матрицата на сценичното изкуство – осветителната схема, озвучаването, дори разпределението на страничните джобове на сцената.

Всеки един сантиметър на залата трябва да служи на изкуството. Текстът отстъпва мястото на прожекционните екрани, видеото и музиката. Този новаторски проект за организация на театъра като функционално пространство така и не е реализиран. Но е редно да кажем, че Гропиус е пряко свързан с експерименталния и политически ангажиран германски театрален режисьор Ервин Пискатор, който внася кинохроники, оптични и акустични технологии и други интердисциплинарни техники в своя“тотален театър” за тотално въздействие върху зрителя.

Въпреки разнородните и даже противоречащи си творци, които го изграждат, сценичното изкуство на Баухаус е танц на форми и материи, комбинация на естетическа красота и функция, начин за промяна на самия живот.

През 90-те интересът към танцовите спектакли на Баухаус се завръща, като техни репродукции са представени на Биеналето на танца в Лион, Музея Гугенхайм в Ню Йорк, базата на Баухаус в Десау, както и на други места по света. Влиянието на школата на Баухаус в сценичните изкуства продължава да отеква и днес, тихо и незаслужено незабелязано.

***

ONE DANCE WEEK e партньор в инициативата „Нов европейски Баухаус“.

Новият европейски Баухаус е творческа и междудисциплинарна инициатива за създаване на пространство за срещи с цел проектиране на бъдещи начини на живот, разположени на кръстопътя между изкуството, социалното приобщаване, науката и технологиите. Инициативата довежда целите на Европейския зелен пакт до нашите жилища и призовава за колективни усилия за измисляне и изграждане на бъдеще, което е устойчиво, приобщаващо и красиво за нашите умове и нашите души.

Научете повече за инициативата тук.